Чл 280 гпк

Определение №440/12.06.2015 по дело №2463/2014 на ВКС, ТК, I т.о.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

София, 12.06.2015 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД

, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Таня Райковска т. д. № 2463 по описа за 2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2456/30.12.2013 г. по гр. д. № 840 /2012 г. на Софийски апелативен съд, с което след повторно разглеждане е оставено в сила първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени, като неоснователни предявените от ищеца /настоящ касатор/ срещу [фирма] искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. , за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е титуляр на правата по временно удостоверение № 44/24.04.2002 г. за 19 000 обикновени поименни акции с право на глас от капитала на [фирма], временно удостоверение № 54/26.04.2002 г. за 20 000 обикновени поименни акции с право на глас от капитала на [фирма], и временно удостоверение № 56/26.04.2002 за 19 000 обикновени поименни акции с право на глас от капитала на [фирма].

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като въззивния съд не е изпълнил указанията дадени му в решение № 220/14.02.2012 г. по т. д. № 839/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.

Ответната страна [фирма] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ — подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, въз основа на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Жалбоподателят в изложението си не е дефинирал общото основание за селектиране на касационната жалба, т. е. не е посочил кой според него е материалноправния или процесуалноправния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е бил разрешен противоречиво от съдилищата.

Бланкетното посочване на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не означава, че е налице обосноваване на основанията за допускане на касацинно обжалване по приложно поле, предвид разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК.

Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Касаторът не е въвел твърдение за неправилно тълкуване и приложение на конкретни процесуални норми, относими при преценка за компетентност на съда, а неговите оплаквания са свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не могат да бъдат квалифицирани като основания за допускане на обжалване по приложно поле по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.

Бланкетното посочване на текста на чл. 280, ал. 1 ГПК не се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване, съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол, предвид функциите на касационния съд като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния правен спор.

Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ

въззивно решение № 2456/30.12.2013 г. по гр. д. № 840/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определение №249/10.03.2015 по дело №6115/2014 на ВКС, ГК, III г.о.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

гр. София, 10.03.2015 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА

изслуша докладваното от председателя

гр. дело № 6115/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д., [населено място] срещу решение № 5255 от 14.07.2014 г. по гр. дело № 15969/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „В” въззивен състав.

Ответницата по касация – М. П. Б. не е взела становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:

С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № ІІ – 67 – 172 от 10.10.2013 г. по гр. дело № 25784/2013 г. на Софийски районен съд, гражданско отделение, 67 състав за уважаване на исковете, предявени от М. П. Б. против Д., [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 6286.02 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.06.2013 г. до погасяването и за присъждане на държавна такса по сметка на СРС в размер на сумата 351.44 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с оглед приложеното основание за уволнение – чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – съкращаване на щата за заеманата от ищцата преди уволнението длъжност – „Ръководител сектор / Информационно обслужване”, системен администратор в отдел „Стопански дейности” в Дирекция „Собственост и стопански дейности” в Главно управление на ответното предприятие същата, като председател на Синдикалната организация при Главно управление на ДПТСВ е заемала посочената синдикална длъжност до 12.02.2013 г., когато на отчетно – изборно събрание е бил избран нов председател – Д. Е. С.. Софийски градски съд е посочил, че изводът на СРС за непрекъсваемост на мандата на председателя на синдикалната организация е правилен и за това е изложил, че 6 – месечния срок по чл. 333, ал. 3 КТ от освобождаването на Б. от синдикалната длъжност на 12.02.2013 г. до уволнението й със заповед № РД – 09 – 17/15.04.2013 г. не е изтекъл. Така приетите изводи са обусловили решаващия мотив на съдебния състав за извършване на процесното уволнение при нарушение на нормата на чл. 333, ал. 3 КТ, като само на това основание е определено прекратяването на трудовото правоотношение за незаконосъобразно.

В приложението към касационната жалба са поставени въпроси по отношение, на които страната поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са формулирани, както следва: „ …кой е крайният момент на ползването на такава закрила – 6 месеца, считано от датата, на която е приключило фактическото изпълнение на ръководни функции или 6 месеца от датата, на която е изтекъл мандата на лицето, съгласно синдикалните устави”; „ Допустимо ли е синдикална организация /синдикален съвет/ да няма легитимно ръководство поради изтичане мандата на предходното и липса на избор на ново ръководство”; „ До кой момент ползват закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ лицата, чийто мандат като синдикално ръководство е изтекъл, но не е налице избор на ново ръководство”; „ Изпълнението на квазиръководни функции /de facto/ в синдикалната организация дава ли възможност на лицата да ползват закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ”; Допустимо ли е прилагането на чл. 86, ал. 6 от КТ към ръководствата на синдикалните организации”.

По първия по реда на изложението и цитирането по – горе въпрос липсва допълнително основание. Касаторът е задължен да мотивира изложение по поддържаното от него допълнително основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се позове на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство и обоснове своето становище по тълкуване на конкретните норми. В приложението такова мотивирано изложение липсва, както и липсват доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които касаторът е задължен да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. С цитирането на мотивите на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не се обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а същите следва да бъдат съобразени при процесуалното въвеждане на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай липсата в приложението на мотивирано изложение на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, подробно обсъдена по – горе има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По втория въпрос няма приети правни разрешения на въззивния съд. Съдебният състав не е обсъждал дали е допустимо синдикална организация /синдикален съвет/ да няма легитимно ръководство поради изтичане мандата на предходното и липса на избор на ново ръководство. Само правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос, който произтича от становище на страната, но който не е разгледан от съда не съставлява общо основание за допускане на касационен контрол и съответно по него не може да се въвежда допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В този смисъл са разясненията в цитираното тълкувателно решение /ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/, които жалбоподателят не е взел предвид при формулиране на въпроса. Същият не е съобразил и друго разяснение, отразено в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, а именно, че липсата на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, както е в настоящия случай е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания за това /в случая също така непосочени/. Ето защо следва да се приеме, че и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос, отнасящ се до моментът, до който ползват закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ лицата, чийто мандат като синдикално ръководство е изтекъл, но не е налице избор на ново ръководство е обсъден от въззивния съд, но за да се допусне касационен контрол по него е необходимо мотивирането на допълнително основание. В настоящия случай касаторът не е мотивирал основанието, което поддържа в приложението към жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез обосноваване на съдебна практика, която е неправилна или съдебна практика, която не е актуална, респективно чрез посочване на конкретни разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви, за което следва да изложи съображения при твърдение, че липсва съдебна практика по тяхното прилагане. Липсата на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има за последица недопускане на касационно обжалване и по този въпрос.

По четвъртия по реда на изложението в представеното приложение въпрос въззивният съд не е развил мотиви, т.е. липсва произнасяне по него. Дали изпълнението на синдикалната длъжност от ищцата представлява „квазиръководни функции /de facto/ в синдикалната организация”, квалификация, дадена от касатора въз основа, на която поставя въпроса за ползване на закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ е хипотеза, по която въззивният съд не е формирал изводи, които да обусловят изхода на спора. В тази връзка касаторът не е съобразил разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване трябва да отговаря на конкретна характеристика, а именно да е включен в предмета на делото, въззивният съд да го е разгледал и изложил решаващите си изводи, обусловили изхода на делото. В конкретния случай посоченият въпрос е изведен от становище на страната, а не от разрешения на въззивния съд. За това с него страната не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а поради това не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът: „Допустимо ли е прилагането на чл. 86, ал. 6 от КТ към ръководствата на синдикалните организации” не е мотивиран с допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсват доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които касаторът е задължен да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. Възпроизвеждането на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и излагането на собственото становище на страната относно тълкуване на разпоредбата на чл. 86, ал. 6 КТ не съставлява обосноваване на допълнително основание. Не са относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и доводите на касатора за нарушения на въззивния съд по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като те не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че цитираният въпрос „е от значение за точното прилагане на закона”, но не се позовава на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство, т.е. не аргументира допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос не е релевирано основание за допускане на касационен контрол.

С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

касационно обжалване на решение № 5255 от 14.07.2014 г. по гр. дело № 15969/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „В” въззивен състав.

Нови изменения в Гражданския процесуален кодекс (ЧАСТ I)

С влизане в сила на последния ЗИД на ГПК, обнародван с ДВ. бр.86 от 27 октомври 2017 г., настъпиха някои съществени промени в уредбата на заповедното и изпълнителното производство, както и в производството по допускане до касационно обжалване. С настоящото изложение в 2 части юристите от Консултантска къщa Велинов и партньори обръщат внимание на основните нововъведения в ГПК, като извеждат съответно положителния и отрицателния им ефект върху различните аспекти на гражданското производство.

Част от промените касаят касационното обжалване и по-конкретно – основанията за допускане до касация по чл. 280 от ГПК. От една страна, законодателят е отменил едно от досегашните основания за допускане, а именно — „наличието на въпрос, решаван противоречиво от съдилищата”, като в резултат е отменен и чл. 291, който уреждаше правомощията на ВКС във връзка с постановяването на решения за уеднаквяване на съдебната практика. Това, комбинирано с обстоятелството, че решенията на ВКС по чл. 290 вече не са задължителни за съдилищата, може да доведе до още по-разнородна съдебна практика, която единствено би могла да се преодолее чрез тромавата и продължителна процедура по издаване на тълкувателно решение.

На следващо място, макар и вече практиката на ВКС да няма задължителен характер, противоречието с нея остава да бъде основание за допускане, редом със задължителните Тълкувателни решения и постановления на ВКС и ВС, като естесвенодопълнение към тях е и посоченото ново основание по чл. 280, т. 2 от ГПК – „противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз”.

Най-коментираното изменение по отношение на касационното производство е създадената нова ал. 2 при основанията за допускане, съгласно която „въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност”. Несъмнено тази нова редакция на чл. 280 от ГПК води до разширяване кръга на актовете, които могат да бъдат допуснати до касационен контрол. Същевременно създава много въпросителни. Нововъведеното понятие „очевидна неправилност” предпоставя по-субективно тълкуване, което най-вероятно съдебната практика ще изясни с времето. Въпреки това, на този етап не е ясно какви предпоставки трябва да са налице, за да се счита, че обжалваният акт е очевидно неправилен, както и как при такова посочено основание ВКС ще може да се произнесе на предварителната фаза по допускане без реално да разгледа спора посъщество.

Съществени изменения се наблюдават и по отношение на уредбата на заповедното производство. Една от наистина положителните промени е дадената съгласно чл. 411, ал. 2 възможност на заявителя да отстрани в 3-дневен срок от съобщаване нередовности по заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Положителен ефект ще има и добавеният нов реквизит на заявлението и съответно на издадената заповед – банкова сметка или друг начин за плащане, което би улеснило длъжника да погаси задължението си още в срока за доброволно изпълнение, без да се стига до принудително изпълнение и натрупването на още разноски в тази връзка. Същият реквизит е предвиден и към исковата молба по осъдителен иск, както и в осъдителното съдебно решение.

Със създаването на нов чл. 414а са регламентирани и последиците при изпълнение в срока по чл. 412, т. 8 от ГПК. На първо място, изрично е предвидено, че при плащане в срока за доброволно изпълнение длъжникът може да възрази срещу заповедта, като, за разлика от общия случай на възражение, длъжникът следва да се обоснове и да приложи доказателства за пълното или частично изпълнение. Посочено е също така, че, ако с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, той може да възрази и че не дължи разноски за производството. Тук се визира хипотезата, в която кредиторът е изпаднал в забава (чл. 95 от ЗЗД), т.е., когато длъжникът е бил готов да изпълни, но поради отказ от приемане или липса на съдействие от страна на кредитора, не е могъл. Във всеки останал случай, тъй като става въпрос за изискуемо задължение, се приема, че забавата на длъжника е станал повод да се инициира съответното производство, т.е. той не би могъл да се освободи от поемането на разноските, дори и при плащане в срока за доброволно изпълнение.

По повод дадената възможност за възражение при плащане, чл. 414а подробно описва една допълнителна процедура в рамките на заповедното производство. Освен размяната на книжа, е предвиден срок за становище на заявителя по подаденото възражение, последвано от произнасяне на съда с възможност за обезсилване на заповедта. Изрично е посочено, че неподаването на становище в указания срок води автоматично до обезсилване на заповедта, без задължение на съда да се произнася по основателността на възражението. Това, разбира се, не е пречка кредиторът да предяви иск за вземането си по реда на чл. 422, но значително възпрепятства предварителното изпълнение, ако заедно със заповедта е издаден и изпълнителен лист, тъй като и той бива обезсилван. Следва да се отбележи, че, макар да не е изрично посочено, в този случай искът по чл. 422 би бил осъдителен, за да може въз основа на постановеното решение да бъде издаден изпълнителен титул (изпълнителен лист) и кредиторът да пристъпи към принудително събиране на вземането си.

Тук е моментът да се обърне внимание и на новоприетата ал. 2 на чл. 61, уреждаща хипотезите на спиране на сроковете. Съгласно цитираната разпоредба „сроковете спират да текат за страните през дните, обявени за официални празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, както и по време на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 от Закона за съдебната власт, с изключение на сроковете по делата по чл. 329, ал. 3 от Закона за съдебната власт.” (това са делата по несъстоятелност, делата за издръжка, обезпечаване на искове и др., които съдът разглежда и по време на съдебната си ваканция).

В допълнение на гореизложените изменения в заповедното производство, с новата редакция на ГПК са предвидени и допълнителни предпоставки, при наличието на които съдът указва на заявителя, че следва да предяви иск по чл. 422. Освен при специфичната хипотеза на обезсилване на заповедта за изпълнение (уредена в чл. 414а и разгледана по-горе) и общия случай – при подаване на възражение в срок, заявителят може да предяви иск за вземането си и ако съдът откаже да издаде заповед за изпълнение (тогава искът пак е осъдителен), както и ако заявлението е връчено по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Несъмнено с последното се цели по-голяма защита за длъжниците, които често биват осъждани, без да са разбрали. Въпреки това, ефектът от изменението (да се предяви установителен иск, ако заявлението е връчено чрез залепване на уведомление, след изтичане на срока за получаване на книжата), реално обезсмисля идеята на заповедното производство, което преди всичко има за цел, при неоспорено изискуемо задължение, по-бързо да се пристъпи към принудително изпълнение. Вместо това, допълнително се усложнява начинът и се удължава времето, за което кредиторът би могъл да се сдобие с изпълнителен лист срещу длъжника, като междувременно длъжникът има възможност да се разпореди с имуществото си и да възпрепятства възможността кредиторът да се удовлетвори. Макар и да не е връчено лично заявлението, а чрез залепване на уведомление (с изтичане на срока за получаване на книжата), на практика няма пречка длъжникът да се сдобие с информация, че срещу него е издадена заповед за изпълнение и да предприеме ответни действия.

Във връзка с посоченото, е добре да се спрем и на усложнената процедура по залепване на уведомления, която неминуемо е създадена изцяло в защита на ответника/длъжника. Съгласно новата редакция на чл. 47 от ГПК, е необходимо призовкарят да търси ответника един месец, како има поне три посещения, с интервал поне една седмица между тях, и поне едно посещение да е в неприсъствен ден. Ако и след тази процедура ответникът не може да бъде намерен, се залепва уведомление. Изискването за минимум три посещения може да се прескочи, в случай че бъдат събрани данни, че ответникът не живее на адреса. Макар изрично да не е посочено, в този случай призовкарят следва директно да залепи уведомление. Друго изменение във връзка с връчването чрез уведомление е в хипотезата, в която, при залепено уведомление, ответникът не се яви да си получи книжата. Тогава съдът извършва служебна проверка за адресната регистрация на лицето, като, ако се наложи, може да направи проверка и за местоработата на ответника с цел да му бъде връчено съобщението там. С тази доста усложнена процедура несъмнено се обезпечава възможността ответникът/длъжникът да бъде редовно уведомен. Същевременно, с оглед продължителността й във времето, може да окаже негативно отражение върху правата на кредитора, който със заповедното производство цели преди всичко бързина.

Следващото изменение касае правото на обратен изпълнителен лист. Съгласно новата ал. 4 на чл. 422, в случай че искът по чл. 422 е отхвърлен, заради неизискуемост на вземането, на отсрещната страна не следва да бъде издаден обратен изпълнителен лист. Това е логично с оглед на това, че при допуснато предварително изпълнение (въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист), предметът на изпълнение е като цяло дължим, макар и да не е изискуем към момента, т.е. тук не сме в хипотеза на неоснователно обогатяване на кредитора. Проблемът възниква с оглед на друго изменение на ГПК – чл. 245, ал. 3 посочва, че в обратния изпълнителен лист следва да са включени и събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство. На практика излиза, че при липса на изискуемост на задължението, не е предвидена възможност длъжникът, посредством обратен изпълнителен лист, да получи обратно събраните такси и разноски по повод допуснато изпълнение, независимо, че реално кредиторът не е имал право да пристъпва към принудително събиране на вземането си.

Чл 280 гпк

Тричленен съcтaв нa Bъpxoвния ĸacaциoнeн cъд (ВКС) с пpeдceдaтeл Cвeтлa Димитpoвa и членове Геника Михайлова и Данела Стоянова сезира Конституционния съд (КС) относно допускането до касация при очевидна неправилност на решението.

Искането на върховните съдии е за установяване на противоречие на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в частта: » . както и при очевидна неправилност.» с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията на Република България.

По искането на съдиите от ВКС е образувано конституционно дело №10/2018 г. с докладчик председателят на КС и бивш главен прокурор Борис Велчев.

C пpoмeнитe в Гражданския процесуален кодекс (ГΠK) oт минaлaтa гoдинa ocнoвaниятa зa ĸacaциoнeн ĸoнтpoл бяxa paзшиpeни. B чл. 280, aл. 2 ГПК беше предвидено, че «независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност».

В искането си до КС, върховните съдии пишат;

«Съгласно чл. 281 ГПК, решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, но критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. критерият «очевидна неправилност» на решението не е дефиниран от законодателя, а неговото съдържание не може да бъде изяснен по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение на Върховния касационен съд при упражняването на неговата дейност по селекция на касационните жалби».

Съдиите от ВКС посочват, че «критерият «очевидна неправилност» на решението не е дефиниран от законодателя, а неговото съдържание не може да бъде изяснен по тълкувателен път по начин, който да предвижда универсално правило за поведение на Върховния касационен съд при упражняването на неговата дейност по селекция на касационните жалби».

Те разсъждават и какво представлява неправилността. Като посочва, че тя е порок, който е изразен:

  1. в несъответствие на решението с материалния закон, който е действителният регулатор на спорните правоотношения между страните и/ или
  2. в нарушение на онези процесуални правила, които гарантират (провеждат) законовите изисквания за съответствие на решението с действителното положение, и/ или
  3. в изкривено формиране на вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логическите, опитните и научни правила.

«Неправилността е обективно състояние на решението като правосъден акт, макар да е резултат от човешка дейност — тази на въззивния състав, които го е постановил. Допълнителното изискване на обикновения законодател неправилността на решението да е очевидна, поставя нововъведеният критериий по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в субективната преценка на касационната инстанция. Това, което е очевидно за един, е невидимо за друг, а правилното или неправилно решение е обективно качество на правосъдния акт. Порокът неправилност на решението не подлежи на допълнително, по-тежко квалифициране или поставяне в субективната преценка на Върховния касационен съд. Очевидна е само фактическата грешка в решението — противоречието между формираната и външно изразената воля на съда (чл. 247 ГПК). Грешката е установима само от писмения текст (от документа) на решението и поради това — отстранима от състава, който го е постановил. «Очевидна неправилност» предполага допълнителна оценъчна характеристика на обективно проявения порок на решението, която същностното (обективното) негово качество на правосъден акт изключва. Следователно с новия критерий от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обикновеният законодател урежда бланкетно правило за поведение на Върховния касационен съд в неговата дейност по селекция на касационната жалба, включително на частната касационна жалба.», се аргументират върховните съдии.

Върховните съдии смятат, че «бланкетният критерий от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК «очевидна неправилност» на въззивното решение/ определение не съответства на основното правомощие на съдебната власт да дава защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл.

117, ал. 1 КРБ). Върховният касационен съд предоставя защитата в съответствие с конституционно определеното основно негово правомощие по чл. 124 КРБ, когато процесуалните правила, които обезпечават допускането на касационното обжалване по гражданските дела, са с такова съдържание, което прави възможно те да се прилагат по общ, категоричен и лишен от субективна преценка начин за всеки отделен случай (чл. 133 КРБ).

Бланкетният критерий от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК «очевидна неправилност» на въззивното решение/ определение не съответства на правото на гражданите, юридическите лица и държавата на защита във всички стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 КРБ). Вярно е, че чл. 119, ал. 1 КРБ изброява видовете съдилища, а от разпоредбата не произтича конституционно изискване производството по всички граждански дела да е триинстанционно. Достъпът до касационно обжалване по гражданските дела обаче е ограничен, тогава когато процесуалният закон допуска касационния контрол по конкретното гражданско дело и го поставя под неясен и неизясним законов критерий (подобно решение № 4/ 16.06.2009 г. по к. дело № 4/ 2009 г. на Конституционния съд на Република България).

Бланкетният критерий от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК «очевидна неправилност» на въззивното решение/ определение не съответства на конституционното правомощие на Върховния касационен съд да правораздава (чл. 119, ал. 1 КРБ). Правораздаването е независимо решаване на конкретен правен спор, т. е. чрез него се установява какво е съдържанието на действащата правна норма, кое е дължимото поведение и дали и доколко реализираното поведение — действие или бездействие — е съобразено с предписаното от закона за конкретния случай. То е дейност по прилагане на закона и в този смисъл се извършва въз основа и в изпълнение на закона. (Така решение № 6/ 11.11.2008 г. по конституционно дело № 5/ 2008 г. на КС на РБ). Правораздаване от Върховния касационен съд чрез достъп до касационен контрол на въззивните решения/ определения по гражданските дела при неясен и неизясним законов критерий не съответства на чл. 119, ал. 1 КРБ.

Бланкетният критерий от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ТПК «очевидна неправилност» на въззивното решение/ определение не съответства и на принципа за разделение на властите (чл. 8 КРБ). Когато по конкретното гражданско дело Върховният касационен съд допуска или недопуска касационния контрол, прилагайки неясен и неизясним критерий «очевидна неправилност» на въззивното решение, той правораздава без действаща правна норма, която по универсален начин да определи предпоставките на упражненото правомощие. Следователно така Върховният касационен съд създава правна норма по всяко разгледано гражданско дело, по което това основание е заявено, изземвайки компетентността на законодателната власт.»

Промените в касационното обжалване със Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.)

Промените в касационното обжалване, извършени със ЗИДГПК (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.), които са съществени, не може да бъдат оценени еднозначно. Част от тях трябва да получат положителна оценка, тъй като от една страна разширяват възможностите за достъп до селективно касационно обжалване и с това обезпечават допълнителни гаранции за упражняване на правото на защита в гражданския процес, а от друга, до голяма степен игнорират бариерата на допускане на касационното обжалване пред разглеждане на касационната жалба по същество от ВКС. Тази бариера се изразява в успешното формулиране от страна на касатора на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което препятства упражняването на реалния касационен контрол за наличие на пороци на обжалваното въззивно решение. Негативната страна на промените се изразява преди всичко в това, че те не са достатъчно концептуално последователни и премислени, което е резултат на обстоятелството, че не са основен предмет на последните изменения в процесуалния закон, въпреки значимостта им за касационното производство като висша фаза на гражданския процес. Такъв предмет са промените в заповедното и изпълнителното производство, както и свързаните със сигурността на призоваването на ответника в исковото производство, релевантни за положението и правата на ответника и длъжника в тези производства. Акцентът, поставен върху тях, е оставил в периферията промените в уредбата на касационното обжалване, като са засегнати само въпроси, по които е съществувала остра необходимост от нейното подобряване, без наличието на цялостна визия за реформиране на касационното производство. Тази концептуална недостатъчност е намерила израз в това, че някои от промените са половинчати, не достигат до основата на проблема, други са противоречиви или неясни, като създават несигурност в правоприлагането, защото липсват легални дефиниции както на заварени, така и на новосъздадени понятия и институти, свързани с достъпа до селективно касационно обжалване.

1. Промяната в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК — правният въпрос от значение за изхода на делото е решен в обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС.

1.1. Същност и съдържание на задължителната практика на ВКС — чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 ГПК

Изменението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК дава легален израз на тълкувателното разрешение на т. 2 от диспозитива на Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, според която това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато с обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото, е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд (ВС), с тълкувателни решения на гражданската колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. — отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданската и търговската колегия, на общото събрание на гражданската колегия и на общото събрание на търговската колегия на ВКС. Тази постановка на тълкувателното решение означава, че основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася само до противоречие на разрешението на материалноправния или процесуалноправния въпрос от значение за изхода на делото, със задължителната за правоприлагането от съдилищата практика, а не изобщо с практиката на ВКС, която няма такъв характер. Тази практика, изразяваща се в издаване на постановления и тълкувателни решения на ВС и тълкувателни решения на ВКС, има абстрактно-нормативен характер, за разлика от незадължителната практика на ВКС, изразяваща се в казуално тълкуване на закона при разглеждане на конкретни спорове и разрешаване на свързаните с тях казуси. Създаването на първата от тях представлява израз на унифициращата правоприлагането функция на ВКС, възложена му от Конституцията като реализация на правната сигурност и предвидимост — базисни характеристики на принципа на правовата държава и на този на равенството на правните субекти пред закона. Същевременно в цитираната т. 2 на ТР № 1 от 2009 г. в задължителната практика, макар и за долустоящите инстанции, а не и за самия ВКС, са включени и решенията по чл. 290 ГПК, с които макар и по конкретни спорове, казуалното тълкуване по тях е прието за такава практика, когато чрез него е извършено уеднаквяване на правоприлагането по реда на чл. 291 ГПК.

Новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвижда промяна в съдържанието на задължителната практика на ВС и ВКС като общо посочва, че това са тълкувателните решения и постановления на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд, което е по-широко по обхват от дефинираната в ТР № 1 от 2009 г. задължителна практика на върховните съдилища. По този начин, въпреки указателния им характер в обхвата на тази практика, са включени и тълкувателните решения на общото събрание на гражданската колегия на бившия ВС преди влизане в сила на първия ЗСВ от 1994 г., а не само постановленията на неговия пленум и тълкувателните решения, постановени след приемане на отменения ЗСВ от 1994 г. Освен това в задължителната практика се включват тълкувателните решения не само на гражданската и търговската, но и на наказателната колегия на върховните съдилища, тъй като се говори общо за тълкувателни решения на тези съдилища, без да се ограничава до специализация на колегиите по материя, щом като тълкувателният акт има отношение към въпроси на гражданското материално и процесуално право, разрешени в противоречие с този акт.

1.2. Практика на ВКС, съдържаща казуално тълкуване на закона по конкретни спорове с незадължителен характер — чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 във връзка с чл. 290, ал. 3 ГПК. Развитие на уредбата де леге ференда.

В обсъжданата разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е предвидено и още едно основание за допускане на касационно обжалване освен задължителната практика на бившия ВС и настоящия ВКС, а това е практиката на ВКС. Щом като тя е дадена като отделно основание, различно от неговата задължителна практика, включваща тълкувателни актове с абстрактно-нормативен характер, и като се изхожда от диференцирането на родовото понятие за практика на ВКС на задължителна и на такава по конкретни спорове, по които този съд прави казуално тълкуване с оглед разрешаването на разглеждани от него казуси, посоченото основание се отнася до последната, която няма задължителен характер. В този смисъл постановката на т. 2 на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК е намерила легален израз в новосъздадената ал. 3 на чл. 290, според която решението по ал. 2 на същия текст не представлява задължителна практика, т.е. решението на тричленен състав на ВКС, с което съгласно чл. 290, ал. 1 ГПК се произнася по допусната до разглеждане по същество касационна жалба. Щом като това е така, противоречието с произнасянето на ВКС по чл. 290, ал. 1 ГПК по аналогичен казус, предмет на обжалвано въззивно решение не би могло да бъде основание за допускане на касационно обжалване, освен в хипотезата, че макар и да се касае до казуално тълкуване, то има задължителен характер за въззивния съд, постановил обжалваното решение. Поради отмяната на чл. 291 ГПК, който предвиждаше хипотези на уеднаквяване на правоприлагането при противоречива практика на съдилищата с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, т.е. отпадане на възможността чрез прилагане на казуално тълкуване при разрешаване на конкретен спор да се унифицира практиката, което бе задължително за долустоящите съдилища при разглеждане на аналогични казуси и изрично посочване с новата ал. 3 на чл. 290 ГПК, че това решение не представлява задължителна съдебна практика, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване може да се приложи само към постановени решения по чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 291 ГПК по отменената уредба. Липсата на легална дефиниция на понятието „практика на ВКС“ извън задължителната такава на същия съд налагат горното тълкуване на посоченото понятие, защото ако то не се възприеме, това основание за допускане на касационното обжалване би бил мъртъв текст без приложение след отмяната на чл. 291 ГПК.

Съществуването на това ново основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроса за нов източник на практика, която макар и представляваща израз на казуално тълкуване по конкретен спор, разрешен от ВКС, би имало ръководно значение за правоприлагането на съдилищата. Това означава развитие и по-нататъшно задълбочаване на реформата на касационното обжалване в ГПК чрез предвиждане при наличие на определени предпоставки компетентност на общите събрания на двете колегии, поотделно или съвместно, да разрешават конкретни спорове, като казуалното тълкуване по тях има ръководно значение за съдилищата, а не само да имат правомощието да извършват нормативно тълкуване с постановяване на тълкувателни решения. Тази практика, формирана от мнозинството на всички съдии в двете колегии, ще се ползва с висок авторитет и ще спомогне за избягване на противоречивите решения на съда по аналогични казуси, неприемлив резултат от прилагането на отменения чл. 291 ГПК, без да се достига до задействане на правомощието на ВКС за постановяване на основание чл. 292 ГПК на тълкувателно решение. Общите събрания при такова развитие на уредбата трябва да правораздават основно в хипотезите на допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато може да се постави въпрос за наличието на противоречива или погрешна практика на съдилищата или липсваща такава на ВКС, при което би се създала нова практика, отнасяща до точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. След като тя бъде създадена, противоречието с нея в обжалваното въззивно решение ще бъде основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 ГПК.

2. Промяна в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК

2.1. Отпадане на предишното основание за допускане на касационно обжалване — противоречиво решаване на правния въпрос от съдилищата. Отмяна на чл. 291 ГПК

Новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК със ЗИДГПК е така преформулирана, че предишното основание за допускане на касационно обжалване — противоречиво решаване на правния въпрос от съдилищата, е отпаднало. Новият текст предвижда, че като основание за допускане на касационно обжалване, този въпрос от значение за изхода на делото е решен от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд (КС) на Република България или на Съда на Европейския съюз (СЕС). Преди да обсъдим съдържанието на новата разпоредба, трябва да се отбележи, че отпадането на стария текст на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е положителна промяна в уредбата на касационното обжалване. Това основание нямаше самостоятелен характер и се инкорпорира в това, което се отнася до точното прилагане на закона, както и за развитие на правото — чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а ако решението постановено при допускане на касационното обжалване, се включваше в задължителната практика на ВКС, бъдещото отклонение от нея беше основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради това, че представляваше един специфичен и по — ограничен сегмент на по-широкото по обхват основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и успешното му прилагане се свързваше със съществуването на информационна система, включваща съдебната практика на съдилищата в страната в нейната пълнота, която реално не е изградена, бившият текст на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК препятстваше достъпа до касация. Според автора на статията (вж. особеното му мнение към Конституционно решение № 4 по к. д. № 4/2009 г. на КС) поради посочените характеристики на това основание за допускане на касационно обжалване, то е противоконституционно като ограничаващо правото на защита, визирано в чл. 122, ал. 1 от Конституцията. В този контекст неговото отпадане, както и на свързаната с него отмяна на чл. 291 ГПК трябва да се оценят положително. Последното предвиждаше уеднаквяване на противоречивата практика на съдилищата с решение по чл. 290, ал. 2 ГПК, постановено по конкретен спор, но задължително за долустоящите съдилища, което водеше до уронване авторитета на ВКС при постановяване на решение на основание чл. 291 ГПК на друг негов състав със задължителен характер по аналогичен спор, което му противоречи.

2.2. Правният въпрос е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България — чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК

В новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване е хипотезата, при която въззивният съд се е произнесъл в обжалваното въззивно решение по правен въпрос, решен в противоречие с актове на КС. Правният въпрос, чието разрешение е от значение за допускане на касационното обжалване, се свързва с прилагане на материален или процесуален закон от съдилищата, поради което актовете на КС, които визира чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, са тези от тях, с които този съд се произнася по искане за установяване на противоконституционност на закони или съответствието на закони с общопризнатите норми на международното право или с международни договори, по които България е страна — чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията. Тази връзка на обусловеност между произнасянето на КС относно конституционосъобразността на приложим по делото закон и решението по него визира както основанието за спиране производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК от съда, пред който то е висящо, когато КС е допуснал искането по чл. 149, ал. 1, т. 2 от някой от субектите на инициатива по чл. 150, ал. 1 от Конституцията до разглеждане по същество, така и спирането по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, когато състав на ВКС при разглеждане на конкретен спор при себе си, прави такова искане до КС при констатация за несъответствие на приложим закон с Конституцията. В случай че с произнасянето на КС искането е уважено, като е призната противоконституционността на закон или несъответствието му с общо признатите норми на международното право или с международните договори, по които България е страна, и този закон е приложим по висящ спор, за да може то да бъде съобразено от касатора в жалбата му при прилагане на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, е необходимо да предстои касационното обжалване на въззивното решение, постановено по него. В разглежданата хипотеза правният въпрос от значение за изхода на делото, който е бил предмет на закона, чието действие е прекратено занапред с решението на КС, ще се окаже решен в противоречие с този акт на КС, тъй като отпада нормативната основа, на която се основава въззивното решение, подлежащо на обжалване пред КС.

В резултат на акта на КС, с който се уважава искането по чл. 149, ал. 1, т. 2 или 4 от Конституцията правоотношението — предмет на спора ще се пренормира като към него ще намери приложение друга правна норма — или поради създаване на нова от законодателната власт на мястото на обезсилената, или поради настъпилата промяна прилагане на друга, която е действаща, или на такава, чието действие е възстановено поради това, че е обезсилена изменящата или отменящата я норма. Възможно е в резултат на обезсилване на нормата, претендираното право да е останало без правна защита. Хипотеза на отхвърляне от КС на искането за установяване на противоконституционност, при което неговият акт може да бъде основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, е тази, при която оспореният закон е изтълкуван конформно от КС, за да бъде запазен като действащ в правната система, т.е. той трябва да тълкуван и прилаган от съдилищата точно по определен начин, съответен на Конституцията. Когато правоприлагането не съвпада с предписаното в конституционното решение, ще е осъществен съставът на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като правният въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с акт на КС. Възможна е и хипотезата, която е свързана с мълчаливото отменяване на законови норми, заварени от действащата Конституция, които й противоречат — пар. 3, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията. При спор дали тези норми са отменени, с решение на КС, което за разлика от конститутивното решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията има установително действие, се констатира наличието или липсата на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от нея, което би могло да има значение за решението на правния въпрос от значение за изхода на делото и допускане на касационното обжалване на постановеното въззивно решение.

2.3. Правният въпрос е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз

С новата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване е предвидено правният въпрос от значение за изхода на делото, да е решен в обжалваното въззивно решение в противоречие с актове на СЕС. В случая се има предвид компетентността на СЕС по чл. 234, ал. 1 от Договора за учредяване на Европейската общност (ДУЕО) да се произнася преюдициално относно тълкуването на този договор, валидността и тълкуването на актовете на институциите на Общността и на ЕЦБ, тълкуването и статутите на органите, създадени въз основа на акт на Съвета, когато те предвиждат това. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе — чл. 234, ал. 2 ДУЕО, т.е. да отправи до него преюдициално запитване с цел да получи от съда преюдициално заключение поради наличие на съмнения във валидността и правилното приложение на нормата на общностното право. Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС с преюдициалното питане — чл. 234, ал. 3 ДУЕО. При постановяване на преюдициално заключение по отправеното питане от страна на СЕС, което има тълкувателен характер, съответната национална юрисдикция е задължена да се съобрази с него, с което се обезпечава непосредственото и пряко действие, както и примата на европейското пред националното право. В случая ВКС трябва да допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение, ако констатира, че правният въпрос от значение за изхода на делото по което е постановено обжалваното решение, е решен в противоречие с преюдициално заключение на СЕС относно тълкуването на приложимата общностна норма.

3. Създаване на ново основание за допускане на касационно обжалване, независимо от предпоставките на чл. 208, ал. 1 ГПК — чл. 208, ал. 2 ГПК

3.1. Основание за допускане на касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение — чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК

Със ЗИДГПК се създава нова ал. 2 на чл. 280 ГПК, като се преномерира бившата ал. 2, която става ал. 3 и съответно в чл. 286, ал. 1, т. 3, която урежда хипотезата на връщане на касационната жалба поради това, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, се прави промяна като думите „ал. 2“ се заместват с „ал. 3“. Новосъздадената ал. 2 на чл. 280 ГПК предвижда ново основание за допускане на касационно обжалване, което е независимо от предпоставките на ал. 1. Според него въззивното решение се допуска до такова обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Новосъздаденото основание се характеризира с това, че то не изисква формулиране на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК като условие за допускане на касационното обжалване, а директно може да се позове на тежкия порок, който засяга валидността или допустимостта на въззивното решение, респективно се изразява в неговата очевидна неправилност, т.е. на практика е налице непосредствено позоваване на основанията по чл. 281 ГПК, относими към разглеждане на касационната жалба по същество, което до последното изменение на уредбата на касационното обжалване не беше възможно преди допускането му по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това, изменението се съгласува с т. 1 от мотивите на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК, която преутвърждава практиката, установена с т. 10 на ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС. С нея се предвижда, че касационната инстанция служебно и без специално позоваване на този порок в касационната жалба, се произнася по валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и съответно по този начин процедира и при новата уредба на селективното касационно обжалване. При нея и без да е формулиран изрично правен въпрос, който се отнася до вероятната нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, ВКС служебно трябва да се произнесе, че то е валидно и допустимо, преди да обсъди неговата правилност при разглеждане на жалбата по същество, поради което не е обвързан от посочените в нея основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това, коментираната промяна с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК допълнително облекчава достъпа до касационно обжалване, тъй като касаторът не е длъжен изобщо да формулира правен въпрос съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, а направо може да посочи в жалбата си срещу въззивното решение като основание за допускане на касационното обжалване, неговата вероятна нищожност или недопустимост, във връзка с което би могъл да представи и надлежни доказателства за тяхното установяване — вж. т. 9 на ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК, която запазва значението си, тъй като се отнася до идентична хипотеза на порочно решение.

3.2. Основание за допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение — чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК

Въпросът с очевидната неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване е по-комплициран поради това, че се касае до ново понятие, което не е дефинирано и е необходимо да се тълкува. Неправилността на решението, срещу което е подадена касационна жалба, е определена в чл. 281, т. 3 ГПК. Според нея решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. „Очевидно неправилно“ ще бъде решението при квалифицирана форма на тези нарушения. Това са нарушенията на императивна материалноправна норма, както и на основни съдопроизводствени правила — ограничаване на правото на участие на страната в процеса, решаване на делото от съдебен състав, въпреки наличието на предпоставките за отвод на негов член, липса на мотиви на обжалвания пред ВКС съдебен акт, както и наличие на явна необоснованост на постановеното въззивно решение

Според цитираната т. 10 на ТР № 1 от 2009 г. на ОСГК, ВКС може служебно да приложи императивна материалноправна норма, ако нейното нарушаване не е въведено като касационно основание. При действащата уредба на касационното обжалване, той би следвало да може да прави това още при допускане на касационното обжалване, каквато възможност му дава новосъздадената разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е необходимо касаторът да формулира друг правен въпрос, като направо посочи в жалбата си като основание за достъп до касация нарушението на императивна материалноправна норма. По този начин се реализира и принципът на законност в правосъдната дейност, визиран в чл. 5 ГПК, тъй като след като е допуснал касационната жалба до разглеждане по същество, ВКС не би могъл да се осъществи проверка за наличието на пороците, засягащи правилността на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, преди да вземе отношение относно допуснато закононарушение на императивна материалноправна норма при неговото постановяване. При констатация за такова закононарушение ВКС ще извърши правилна субсумация на установените по делото факти, като след неговата отмяна постанови ново решение по същество, като приложи императивната материалноправна норма.

Основни съдопроизводствени правила, чието нарушаване обуславя „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение са тези, които ограничават правото на защита и съответно нарушават равенството на страните в процеса, достъпа до справедлив и безпристрастен съд, както и когато липсват мотиви или те са толкова неясни, че не може да се провери правилността на решението, респективно не може да се разбере смисълът и съдържанието им. Липса на мотиви в решението на въззивния съд ще бъде налице и в хипотезата на чл. 272 ГПК с предвиденото в нея препращане към тези на първоинстанционния съд, когато това е станало в нарушение на т. 18 на ТР № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС. При тези нарушения касационната инстанция, след като постанови отмяна на обжалваното въззивно решение, трябва да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд, за да бъдат отстранени допуснатите нарушения на тези основополагащи съдопроизводствени правила.

Явна необоснованост на обжалваното пред ВКС въззивно решение ще е налице тогава, когато изводите на въззивния съд по фактите са в грубо несъответствие на установените по делото фактически положения поради нарушения на логически и опитни правила. При наличие на такава констатация, след отмяната му ВКС ще постанови решение по същество, с което правилно ще приложи към установената фактическа обстановка логическото или опитно правило.

4. Преходна разпоредба относно прилагане на новата уредба на касационното обжалване към заварените касационни производства

Според § 74 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДГПК касационните жалби, постъпили до влизане в сила на този закон, се разглеждат по досегашния ред, т.е. незабавното действие на изменението в процесуалния закон се отлага по отношение на заварените касационни производства. Това означава, че ако касационната жалба е постъпила във ВКС преди 31.10.2017 г., когато ЗИДГПК е влязъл в сила, към образуваните касационни производства ще се прилага досегашният съдопроизводствен ред относно основанията за допускане на касационното обжалване.

Обсъжданите промени в касационното производство трябва да се оценят положително като движение в правилната посока към облекчаване на жалбоподателите — страни по дела до достъпа до касация. Тази оценка обаче не изключва констатацията, че новите положения в уредбата на касационното производство се нуждаят от доразвитие и прецизиране като резултат на по-задълбоченото им обмисляне преди да се превърнат в позитивно право, за да бъдат реализирани в пълнота основните конституционни принципи на законност, право на защита и унифициране на съдебната практика при осъществяване на правосъдната функция от съдебната система.

Благовест ПУНЕВ, председател на АС при БТПП